Мисли за 2014


Искаше ми се да напиша кратък обзор на изминалата 2014 година в изкуството у нас. Грижливо си прегледах записките и снимките, извадих си разни неща, които са ми направили впечатление… и за първи път се оказах пред стена. Стената на нищо-случилото се. За първи път изпитах колебанието да не мога да отделя важно събитие от масата неща, които станаха през годината. Или поне не с положителен знак. А както знаете аз не обичам да пиша за лошите неща.

Фестивал за пример


И ето че, за моя най-голяма радост, фестивалът Водна кула намери по-правилният формат според който да организира тазгодишното издание. Лутайки се между объркващи теми, кураторски проекти и стотици участници в предишните два-три фестивала, тази година временно защитените пространства ни предложиха качествена селекция (за сметка на количеството) и любопитни творби на български и чужди артисти.

Разказ за неразказаното – Из: дискусия по повод изложбата „Неразказаната абстракция”


Тази изложба и съпътстващата я дискусия бяха необходимо събитие в художествения живот у нас. Истина е, че за абстрактно изкуство в България рядко се говори, почти не се теоретизира и изследва, поради което съществуват много липси, неточности и дори митове за това какво е българска абстракция и кои произведения спадат реално към нея. Ето защо този проект на Станислав Памукчиев и Петер Цанев беше изключително полезен – защото успя да внесе поне малко яснота по темата: какво е абстрактно изкуство и кога се заражда; какви са локалните специфики, които получава тук в България; кои са най-ранните примери, концептуално обосновани ли са или са случайни явления; засегна се въпросът за идеологическата цензура и за по-голямата свобода, която приложното изкуство е притежавало тогава; проблемът за липсата на групи и обединения от художници, които да се занимават осъзнато с концептуално изкуство, да го теоретизират и т.н.

Щастливите дни на Венцислав Занков


В творческата си история на провокатор той създава неизброимо количество творби, като под бунтарската му същност лесно се открива талантът на добър скулптор, майстор рисувач и мисълта на концептуален артист. Ето защо никой не се възмути, когато той основа през 2010 година наградата „Железен орден за съвременно изкуство” на свое име, на който до момента са носители 6-ма художници и куратори: Веселина Съриева (2010), д-р Галентин Гатев (2011), Руен Руенов (2012, посмъртно), Иво Димчев (2013) и Спартак Дерменджиев и Росица Гецова за 2014 година. В първия момент звучащо по-скоро като пърформанс, осмиващ абсурдността на съществуващите днес награди за изкуство, след пет години да си носител на „Железен орден” звучи престижно.

„Алтернативна култура” на какво?


Ето защо проектът ZONA CULTURA поражда в мен повече съмнение, отколкото позитивизъм. Никъде не срещнах в тази инициатива да са замесени специалисти, които да й придадат някаква целенасоченост. Усещането за работа на парче, прибързаност и самодейност се засилва все повече. Нямам нищо против бързото усвояване на средства. То също може да бъде доста сполучливо, когато има ясна концепция, диалог и приемственост. А не open call принцип на селекция, който рискува да препрати всичко към самодейната случайност.

Алтернативните пространства в България – обща постановка на проблема


Алтернативните пространства винаги са пораждали дискусии. Любопитен момент от функционирането им днес е техният сравнително спорен статут относно качеството на представяното в тях изкуство. От една страна стоят „официалните” инситуции, които претендират за сериозност на „промотираните” от тях творби и автори, от друга – алтернативните пространства, обвинявани от тях в несериозност, посредственост, лоша селекция на творби и автори. Ситуацията започва постепенно да прилича на тази от преди 20-тина години – „официалното”, което днес се равнява на изкуството, показвано извън страната, изкуството, което се купува, срещу „неофициалното”, алтернативното, безвъзмездно създаваното изкуство, което обикновеният човек започва да чувства по-близко до себе си.

Нов минимализъм


Теоритизирането на повечето художествени прояви днес често е невъзможно. Поставянето под общ знаменател – също. Ето защо се чувствам провокирана да коментирам в един текст две изложби – тази на Венцислав Занков – „Нова призрачна живопис” в галерия „Ракурси” и на Петер Цанев – „Инструменти на съпричастност” в галерия „Райко Алексиев”, защото за мен те определено имат допирна точка.

Галерия „Сариев” складира съвременно изкуство в София


Вероятно вече не трябва вече да се учудваме, че алтернативните пространства като „Склада” привличат далеч повече публика, отколкото конвенционалните. Или по-скоро е редно да уточним – повече и различна публика. Причините са много, но най-основната от тях е, че в подобно неангажиращо откъм официалност пространство обикновената публика се чувства много по-свободна, непритискана от никакви задължения или етикет, чувства се много повече „на място”, отколкото в залите на която и да е галерия. Това малко или много ни кара да се замислим, че всъщност над пропастта, която зееше между съвременното изкуство и публиката от известно време насам съществува мост. Мост, който беше издигнат незабелязано, но и съвсем целенасочено и трайно, благодарение на културните платформи на не малък брой алтернативни пространства и галерии.

Предвидими ли са конкурсите за изкуство?


SHORTLIST 2010 (или Наградите за съвременно българско изкуство на Гауденц Б. Руф) бяха връчени без особени изненади за нашата публика. На всеки, който следи художествения живот у нас, след като хвърли бегъл поглед на списъка с номинираните, му беше някак си лесно предвидимо да отгатне тазгодишните победители.

Кураторски проект „Вкусът на времето” на Владия Михайлова в рамките на „10 х 5 х 3”


Кураторската изложба на секция „Живопис” на Съюза на българските художници се организира за трети път след изданията й през 2003 и 2006 година. Целта на проекта е да покаже съвременната българска живопис през погледа на десет изкуствоведа, които по свой избор селектират пет автора всеки с по три творби. Рамката „живопис”, която се поставя от организаторите обаче се оказвя тясна за някои от проектите. Така по типично нашенски „Вкусът на времето” на Владия Михайлова, като всяко нещо, което излиза от определен канон, по чисто журналистически маниер си спечелва етикета „провокация”.