Разказ за неразказаното – Из: дискусия по повод изложбата „Неразказаната абстракция”


Тази изложба и съпътстващата я дискусия бяха необходимо събитие в художествения живот у нас. Истина е, че за абстрактно изкуство в България рядко се говори, почти не се теоретизира и изследва, поради което съществуват много липси, неточности и дори митове за това какво е българска абстракция и кои произведения спадат реално към нея. Ето защо този проект на Станислав Памукчиев и Петер Цанев беше изключително полезен – защото успя да внесе поне малко яснота по темата: какво е абстрактно изкуство и кога се заражда; какви са локалните специфики, които получава тук в България; кои са най-ранните примери, концептуално обосновани ли са или са случайни явления; засегна се въпросът за идеологическата цензура и за по-голямата свобода, която приложното изкуство е притежавало тогава; проблемът за липсата на групи и обединения от художници, които да се занимават осъзнато с концептуално изкуство, да го теоретизират и т.н.

Нов минимализъм


Теоритизирането на повечето художествени прояви днес често е невъзможно. Поставянето под общ знаменател – също. Ето защо се чувствам провокирана да коментирам в един текст две изложби – тази на Венцислав Занков – „Нова призрачна живопис” в галерия „Ракурси” и на Петер Цанев – „Инструменти на съпричастност” в галерия „Райко Алексиев”, защото за мен те определено имат допирна точка.