Щастливите дни на Венцислав Занков


В творческата си история на провокатор той създава неизброимо количество творби, като под бунтарската му същност лесно се открива талантът на добър скулптор, майстор рисувач и мисълта на концептуален артист. Ето защо никой не се възмути, когато той основа през 2010 година наградата „Железен орден за съвременно изкуство” на свое име, на който до момента са носители 6-ма художници и куратори: Веселина Съриева (2010), д-р Галентин Гатев (2011), Руен Руенов (2012, посмъртно), Иво Димчев (2013) и Спартак Дерменджиев и Росица Гецова за 2014 година. В първия момент звучащо по-скоро като пърформанс, осмиващ абсурдността на съществуващите днес награди за изкуство, след пет години да си носител на „Железен орден” звучи престижно.

Нов минимализъм


Теоритизирането на повечето художествени прояви днес често е невъзможно. Поставянето под общ знаменател – също. Ето защо се чувствам провокирана да коментирам в един текст две изложби – тази на Венцислав Занков – „Нова призрачна живопис” в галерия „Ракурси” и на Петер Цанев – „Инструменти на съпричастност” в галерия „Райко Алексиев”, защото за мен те определено имат допирна точка.

Още размисли за критиката


Българската критика носи на раменете си едно „тежко наследство” и това може да стане ясно както от отношението на самите автори към нея, така и от страна на публиката. Не, че е ненужна. Неопределеното й място в арт средите и в самото общество я поставя в рамките на относителното. Казвам неопределено, защото в момента тя е неадекватна.