Живописни произведения са финасирали първия български авангард

на

Художниците от група Градът разкриват тайни от зората на неконвенционалното ни изкуство

DSC01347Да отбележиш годишнина от изложба с изложба означава да осъзнаваш значимостта, която тя е имала тогава, да оценяваш я от историческата дистанция на времето, както и че делото ти е било повратна точка. Означава и да си отговорен за това, че от теб зависи историята да го запомни и предава напред.

Членовете на група Градът разбират ролята, която тяхната творческа дейност като група в края на 80-те години на 20-и век е играла за историята и развитието на българското съвременно изкуство. Именно затова сега те организират изложбата „30 години група „Градът“, подредена в галерия „Академия“ от 3 до 23 април 2019 г. Андрей Даниел, Вихрони Попнеделев, Греди Асса, Недко Солаков и изкуствоведът Филип Зидаров показват както стари творби от първата изложба на групата от 1988 г. в галерията на Раковски 125 (жълтата композиция на Греди Асса, крачещият човек на Вихрони Попнеделев, вратите на Божидар Бояджиев, Природен пейзаж и чекмеджето на Недко Солаков), така и нови произведения. Изключително любопитни и с голяма историческа стойност са видеоинтервютата, в които всеки от авторите разказва своята версия на това, което се е случило тогава. В изложбата има и много документални снимки на Зафер Галибов, Иво Хаджимишев и Божидар Бояджиев.

С оглед възможността да предоставят на зрителите истината за едно спорно време, каквото е било края на комунизма и началото на прехода, артистите организираха и пресконференция, по време на която се казаха неща, които са дали насока не само на индивидуалното творчество на всеки един от тях, но и на художествената ни сцена като цяло. Ето защо използвам възможността да представя тук акценти от нея, които да останат свидетелство за едно време, видяно през погледа на едни от най-големите наши съвременни живописци. Творци, които в края на 80-те са финансирали своите авангардистки експерименти с продажби на именно своето живописно творчество.

Повече за група Градът можете да прочетете ТУК.

ФИЛИП ЗИДАРОВ:

DSC01367Изложбата показва изминало време от едни събития, които за нас бяха твърде важни. Изложбата на група „Градът“ в галерията на Раковски 125 беше първата, поела риска да покаже инсталации и асамблажи в галерийно пространство. Тя беше и първата изложба, за която можеше да се каже, че е „курирана“.

Исторически контекст

СБХ беше една много любопитна организация, която не беше тоталитарна структура в смисъла, в който сега е много удобно да се говори, а професионална гилдия, съществуването извън която беше невъзможно. Това, което аз определям като стагнация, беше онази автоцензура, това автоповедение на приличност, което позволяваше в  рамките на онова, което тук се разбираше като свободно изкуство и се простираше до границите на почти експресивния абстракционизъм, но не по-нататък.

                За идеята

DSC01352След като такава ситуация на неофициално изкуство у нас не съществуваше, на мен като художествен критик и млад изкуствовед, освен това и възпитаник на Художествената академия, израснал като творец и професионалист заедно с художниците и чувствайки се до някаква степен и художник, ми хрумна, че след като това нещо не е станало по естествен начин, то може да стане по изкуствен и то не от средите на художниците, а извън тях, от страната на критиката. Това се е случвало на други места по света, например Пиер Рестани и групата на Новите реалисти и много други. И тогава аз поканих тези мои приятели, които бяха вече изявени художници и живописци. Изявени в смисъл награждавани, пращани в чужбина, писано е за тях, те бяха новото поколение, което трябваше да заеме мястото в същата система. Всички те правеха картини, а аз ги поканих с идеята да направим изложба, в която има живопис, но няма картини.

Ако това бяха аутсайдери, ако това бяха художници, които никой не познаваше, тази изложба нямаше да стане. Ззащото имаше яростна съпротива от страна на тогавашното ръководство на Съюза въобще да се случва такава изложба. И ако това не бяха известните Андрей, Греди, Недко, Божидар и Вихрони, те щяха да им откажат. Изложбата трябваше да бъде приета със жури. Иван Кирков много ни защитаваше през цялото време, така че със скърцане на зъби тази изложба се случи. И тя се случи така, че показвайки тези неочаквани неща точно в този момент, говорим за 1988 година, никой не знаеше, че ще има 10-ти ноември… И когато тази изложба се случи на Раковски 125 тя беше шок не само за професионалните среди, защото и тогава, и след това по изложби ходеха главно художници, а не широката публика. Това беше изложба, която привлече широката публика точно с онова необичайно нещо, което в България още не беше ставало. И тогава ние си казахме: Защо Градът не продължи да съществува като група, нещата стават толкова интересни?

Хамелеонът

DSC01379Изложбата Градът и това, което ние правехме, беше форма на съпротива и то не само естетическа. Мисля, че беше също така социална и политическа. И когато бяхме поканени по един много странен начин да направим нещо пред НДК по повод последния разформироващ конгрес на ДКМС, тогава ние измислихме тази ужасно оригинална идея да се направи един огромен хамелеон, който да бъде облицован с комсомолски книжки. Те бяха наредени толкова елегантно и с идея , че когато вятърът ги развяваше, той ставаше ту червен, ту син заради вътрешните страници на тези книжки. Нещо сме предвиждали вероятно.

За изложбата „30 години група Градът“

DSC01354Тази изложба не е нито възстановка на първата, нито възстановка на конкретни неща, а има няколко нива. Тя има чисто информативен характер, документален – целият горен ред е самата изложба, по стените има табла с кратки описания на всеки един от важните проекти. Освен това има работи, които са показани тука съвсем съзнателно от периода непосредствено преди изложбата Градът; има неща, които са правени по време на групата има и неща, които са правени в наше време. Защото тези малко повече от 30 години са възможност всички ние, вие да погледнем от двете страни на този период. Не само какво се е случило, а и какъв смисъл е имало, какво е истинското, какво е останалото. И затова едни от последните неща са големите портрети, които Андрей ни направи преди няколко години на цялата група и са показани тук като част от по-новите работи. Това, което се опитваме да направим тук е едно припомняне, едно ново самопредизвикателство.

Бяхме се разрбали, че групата ще съществува като такава колкото ние решим, защото всеки един от нас вече си имаше стил, посока, която искаше да развие по-нататък и затова в началото на 90-те, 1992-ра ние престанахе да правим общи акции и всеки продължи.

                Сандъчето на Недко

DSC01380Това е първото сандъче, което го направих точно за тази изложба – разказа Недко Солаков. Един ден отивам и виждам залепено едно малко етикетче с надпис „Откупено от ХГ Димитровград“ и в първия момент помислих, че нашият куратор с присъщото му чувство за хумор се е изгаврил. Но се оказа, че наистина Надежда Стойнева наистина иска да купи това сандъче, което за мен беше изключително важно. Точно една галерия в Димитровград иска да купи нещо авангардно. Оказа се, че трябва да дам и официална цена и отидох аз при Христо Нейков, шефа на Съюза и съответно шефа на нашето жури и той погледна и каза: „Е, Недко, сега, не стига, че я направихте тази изложба, ами и цени да имат работите!“. И ме пратиха в държавната комисия за кавалетни изкуства, където занесох сандъчето. В комисията бяха насядали изключителни мастити художници – председател Димитър Киров, Румен Гашаров, Емил Стойчев, Борис Иванов… Двамата човека, които защитиха сандъчето в тази комисия, бяха Гашаров и Емил Стойчев. Димитър Киров започна да ме убеждава, че това е една ефимерна работа, която не може да има стойност и да бъде продаваема. Най-абсурдния пример, че това нещо не може да се продава, ка моли да се колекционира от галерията в Димитровград, беше когато единият от тях посочи масата, на която стояха кафета, чаши и т.н. и каза „все едно тази маса да я продадеш“. Изгониха ме обратно, за да се разберат, но така и не се разбраха и ме върнаха обратно при журито. Така аз реших да го подаря това сандъче, но им казах в замяна да ми купят две малки работи, които са с цени.

Свободата и усещането за риск

ВИХРОНИ ПОПНЕДЕЛЕВ:

Става дума за нещо много важно – за чувството за свобода… За мен ще кажа какво означава това – изобщо не ми пука, тъй като държавата не ме държи в ръцете си. Нито служба ми е дала, която да ми отнеме, нито  ме е направила водещ някакъв или журналист, който ще си загуби хляба… Няма какво да губя, аз не ползвам нищо от държавата… Най-важното за един художник е да е свободен, с цената на всичко!

DSC01366

НЕДКО СОЛАКОВ:

Ние продължавахме да участваме в изложби, макар че имаше тенденция работите ни да остават встрани, да липсват откупки. Но интересно е как са финансирани тези неща. Ние бяхме направили една своеобразна банка, тоест ние влагаме пари и всички тези неща са направени с тези наши средства. Само за Вавилонската кула това, което получихме като спонсорство беше, че можехме да вземем каквито си искаме вторични суровини от фирмата „Феникс“. Но всичко останало сме го финансирали сами от откупки на наши живописни произведения.

АНДРЕЙ ДАНИЕЛ:

DSC01372Това беше младежки експеримент с голямо удоволствие, смели бяхме, защото не ни беше страх, но ако не ни беше страх нямаше и да бъдем смели. Това, което се получи като обществена реакция, беше неочаквана изненада. Въпреки че в нашето въображение всички експерименти бяха дръзки, неправени в България и т.н., въпреки всички наши очаквания, реакцията беше по-силна, отколкото можехме да си представим.

Тогава имаше един такъв момент, сигурно някои го помнят, самоуважението произтичаше от това, че си малко лош, малко извън конюктурата. Тоест ако те нападат, значи правиш нещо добре – ето това нас много ни зарадва.

ГРЕДИ АССА:

DSC01350Страхът нямаше лице тогава, имаше гръб. Те си служеха с термини от футбола тогава: ти ще бъдеш извън играта, ще бъдеш аутсайдер, А отбор – Б отбор… Но ние бяхме А отбора колкото и те да казваха, че сме Б отбора и после всички групи тръгнаха след нас. После бяха и пърформансите, и какво ли още не, но ние открихме тази малка пътечка, която се казва Свобода…

ФИЛИП ЗИДАРОВ:

Наистина имаше един период на несигурност, въпреки че продължавахме да се забавляваме, който, реално, към края на 1989-а свърши. Но онова, което бяхме почнали да правим, до голяма степен определи интереса на едно цяло поколение. Имаше една изложба, която беше доста скоро след нашата – „Земя и небе“, която беше първата обща художествена изложба, като вече имаше една масова тенденция за съвременно изкуство. Рискът се оправда, тъй като всички тези художници, писатели и други, малко по малко са ерозирали системата така, че този процес около 89-та вече не можеше да се спре, в изкуството и където и да е…

За пионерите в българския авангард

НЕДКО СОЛАКОВ:

DSC01384Преди нашата изложба имаше поне две групови изложби, които се родеят с нашата, смисъл такъв, че бяха представени по много нестандартен начин. Това бяха „Художникът и театъра“ – сценография и „Авторски отпечатък“ и то на същото място – Раковски 125. Но има една съществена разлика между тях и нашата изложба – при нас няма изчанчено поставяне на дадена картина, която да съществува сама а себе си. Ние изграждахме пространство с произведенията в него – ти трябва да влезеш в него, а да осъзнаеш самата творба и да я харесаш или не.

ФИЛИП ЗИДАРОВ:

И двете изложби са поставили чисто емоционални жалони на различния начин на поднасяне, тъй като те представяха нещата по някакъв по-приключенски начин. Затова и подготовката на Градът беше толкова дълга, защото ние не искахме да извадим някакви неща от ателието и да ги подредим по определен начин. Първото беше идеята, да си изясним по някакъв начин какво искаме да кажем и покажем. Ние бяхме първите, които си позволихме да бъдем свободни.

НЕДКО СОЛАКОВ:

DSC01385Парадоксалната причина да работим всички заедно е, че ние сме много различни. Ако бяхме близки един към друг като начин на мислене и недай си боже начин на правене на изкуство, то тогава 100 % щяхме да се скараме и нямаше да стане нищо.

ФИЛИП ЗИДАРОВ:

Нито онази изложба, нито тази, нито проектите ни, бяха продукт на един човек или на една хрумка. Може би единственото произведение, което беше абсолютно интегрално, е Вавилонската кула, която е също много важен и много особен проект в съвременното ни изкуство. Шест човека да направят нещо, където никъде не можеш да кажеш: „ааа, тук усещам вкуса на еди кой си“. Не, всичко беше омесено заездо…

Ние бяхме едно бяло пространство, трябваше да измислим една нова азбука, на която да се пише текст.

DSC01344Група Градът се казва така, защото формално всеки един от нас е от някакъв град, но нашето усещане беше на същества, продукт на урбанистична някаква цивилизация. Обектите, които ние използвахме в изложбата и по-нататък, това са елементи, извлечени като реди мейд от градска среда. Освен това това беше някаква реакция срещу една система, която винаги налагаше една народност, която винаги стига до фолклора, до гайдите. Ние просто искахме зда направим обратната страна на нещата.

Ние правихме комплот, защото никой не знаеше защо се събираме по базите, въпреки че ние имахме право да ги ползваме… И формулировката беше „антисъюзна дейност“.

DSC01382

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s