Еднакво-различни или за балонът на българското съвременно изкуство *

на

По повод изложбата на Радослав Мъглов в галерия „Райко Алексиев“

Българската художествена сцена днес не е особено интересно място – тя е летаргично измерение, в което творците работят сякаш по инерция, поради чистата необходимост от създаване на изкуство. Ето защо всяко по-особено раздвижване или спор успява бързо да ни извади от тази летаргия и да постави отново на дневен ред наболелите въпроси. Това се случи и с изложбата на Радослав Мъглов „HOC EST ENIM CORPUS MEUM – на дъното на сатурновата дупкa“ в галерия „Райко Алексиев“ и обвиненията, че част от неговата инсталация твърде много напомня творбата на Симеон Симеонов от Shortlist 2010 – награди на Гауденц Руф.

На мен ми се иска да разгледам изложбата му така, сякаш съм я видяла на 8-ми декември, по време на нейното откриване. Това е скулптурна инсталация от обекти, която не само заема цялото пространство на галерията, но и е органично интегрирана в него. Така я възприех аз, а според мен това е и точният начин, по който трябва да се гледа на този проект – като едно цяло със залата.

Радослав Мъглов. HOC EST ENIM CORPUS MEUM – на дъното на сатурновата дупкa, 2017
Радослав Мъглов. HOC EST ENIM CORPUS MEUM – на дъното на сатурновата дупкa, 2017

Предверието подготвя зрителя за това, което предстои да види в основната зала – с приглушеното осветление, гипсовите отпечатъци и фигурата от една страна и огромният балон, почти запушващ входа – от друга. Той се явява един вид препятствие, преграда, която трябва да бъде преодоляна, за да се стигне до следващото ниво. Разположението на скулптурните обекти в галерията е такова, че те изглеждат взаимно свързани с мисловни линии. Надутите, прищипани балони са акценти, които отвеждат окото на зрителя от един обект до друг, докато накрая погледът се озове върху големия балон на входа. Така се създава усещането за една сполучливо издържана както композиционно, така и в цветово отношение инсталация. Монохромните цветове препращат към минимализма, пробуждат асоциации дори с едно сюрреалистично пространство, обитавано от невиждани анималистични същества. Това за автора е дъното на сатурновата дупка – място, където всеки от нас е бил някога и през което минава със затворени очи, предпазливо и молейки се всичко да приключи по-бързо.

Радослав Мъглов. HOC EST ENIM CORPUS MEUM – на дъното на сатурновата дупкa, 2017
Радослав Мъглов. HOC EST ENIM CORPUS MEUM – на дъното на сатурновата дупкa, 2017

От гледна точка на използваните материали, Радослав Мъглов експериментира с пълни с въздух балони, които прищипва по различни начини, създавайки така нови обеми – една „глутница“ от същества, които „населват“ галерийното пространство. Кураторът на изложбата Йово Панчев определя обектите като „едновременно изпълнени с мимолетен обем и лишени от маса, натоварени с напрежение, но и с умора“. Това е наистина и усещането, което те оставят в посетителя на галерията.

Балонът като средство за изследване на взаимоотношенията между обем и пространство не е непознат в съвременното изкуство. Немалко автори се насочват към него в опитите си за намеса в пространството, било то в галерия, градска среда, природна среда… В изкуството на Радослав той присъства не само със своята видоизменчивост вследствие на оказания върху него натиск, но и със своята краткотрайност, въздушност и дори лекота.

Обвиненията за аналогичност с друга творба, които бяха отправени към Радослав Мъглов и част от неговата инсталация са симптом на художествената сцена у нас, който не можем да отминем с лека ръка. Или по-точно израз на един много характерен проблем – липсата на чувство за историчност. Признавам си, че въпреки, че съм писала текст за Shortlist 2010 – наградите на Гауденц Руф, в първия момент не можах да си спомня тази творба на Симеон Симеонов. Ето защо тръгнах да я търся, надявах се да намеря повече снимки, дори нещо повече за концепцията й. Оказа се, че в интернет тя може да бъде видяна само в сайта на СБХ, дори в каталога към изложбата Симеон е представен с другите свои работи, тази липсва.

Питам се как се очаква младите автори да бъдат информирани за това какво е правено преди тях, след като няма от къде да го видят? След като дори и интернет пространството не пази факти от най-близката история на изкуството ни, какво да кажем за каталози, албуми или книги…

Как, след като дори самите автори нехаят за това дали съществува визуален спомен за творчеството им, очакваме другите да го помнят?

И как, след като забраняваме изкуството ни да бъде снимано и споделяно във виртуалното пространство от трети лица, очакваме някой да знае за неговото съществуване, извън животът му в нашето ателие или изложбена зала?

Радослав Мъглов. HOC EST ENIM CORPUS MEUM – на дъното на сатурновата дупкa, 2017
Радослав Мъглов. HOC EST ENIM CORPUS MEUM – на дъното на сатурновата дупкa, 2017

Проблемът не е, че част от инсталацията на Мъглов в галерия „Райко Алексиев“ напомня за работата на Симеон Симеонов, представена на същото място. Проблемът е, че когато сами не се грижим за паметта на обществото, нямаме право да обвиняваме другите в липса на информираност. За мен работите са достатъчно различни. Първо, защото едната е част от инсталация, която следва да се приема в нейната цялост. Второ, защото концептуално – като пространствени търсения, като въздействие върху зрителя и послания творбите са различни. И трето, като изпълнение – двата балона са дори от различен материал, като този на Симеон е с неправилна форма и е ограничен от допълнителна плоскост от едната страна. Подобието им е до голяма степен продиктувано от мястото – и двете са експонирани в едно и също място, в една и съща галерия и оттук идва усещането, че те са идентични. Убедена съм, че ако изложбата на Мъглов беше подредена в друга галерия едва ли някой щеше да обърне внимание на това съвпадение. Или поне нямаше да предизвика чак такава реакция.

Не отричам, че Симеон Симеонов първи се е досетил, че може да използва предверието на „Райко Алексиев“ за една подобна намеса. След този случай и историята ще го запомни така. Но не приемам обвиненията за нарочно „плагиатство“, отправени към Радослав Мъглов. В случая не говорим за цитати или заемки, а за един и същи информационен поток и едно и също пространство, което провокира скулпторите към идентични намеси в него. Това говори за определена авторова чувствителност – в случая към едно място и едни и същи матерали, с които двамата скулптори се опитва да постигнат определени внушения, да предадат дадени послания. В случая стените на залата, балонът са изразни средства в съвременната скулптура, затова като такива те следва да се използват от други автори, в други изложби и никой не би трябвало да има авторски права върху тях.

Затова аз много се надявам след време да има достатъчно материал за едно изследване по темата „Балонът в българската съвременна скулптура“ – и авторите да са горди от това, а не да се обвиняват взаимно!

* Материалът е подготвен за брой 6 на Бюлетин на СБХ

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s