Изкуство за промяна или ситуация без промяна

на

Много се изписа и изговори за тази изложба, затова каквото и да кажа за концепцията и произведенията в нея вече изглежда като напразно усилие. Но факт е, че тя провокира дори мен и то в един наистина противоречив смисъл. Дълго не можех да реша какво мисля за нея, дали повече ме дразни с тенденциозността си или се радвам на шума, който предизвика и хилядите хора, които вкара в залата на СГХГ, на наличието на съпътстващия я каталог. Безспорно е, че само заради това тя е повече от успешна.

Не виждам смисъл и да коментирам произведенията в нея, сами по себе си те са достатъчно емблематични за този период, колкото и странно да е фиксиран във времето и колкото и някои от тях да не се вписват в зададената концепция, колкото и липси да забелязваме. Всъщност смятам, че именно това е дразнещият проблем на тази изложба: неуместно очертаната времева рамка и претенциозността на зададената тема, която, така формулирана, дава заявка за нещо по-мащабно от това, което показва.

Но всички тези неща вече бяха коментирани, изговориха се много думи, някои не толкова ласкави, изписаха се немалко редове, които всеки би могъл да прочете (за справка в-к „Култура“, брой 8 от 27 февруари 2015). Говореше се за това каква е ролята на куратора, той ли е водещата фигура, когато проектът е в рамките на държавна или общинска институция, кой носи отговорност за подмяната на историята?

Опитвам се да си спомня дали предишни изложби са успявали да предизвикат подобен интерес включително и по масовите медии и не мога да се сетя за такива. Този вид провокация също е начин да събудиш нечие любопитство. За обикновения зрител това беше интересна изложба, за която чуваше от различни места, че предизвиква полемики. За гилдията обаче тя си остава трън в петата, защото още веднъж напомни на обикновения творец, че няма място в историята на изкуството, както и в подобни галерии; че кураторът е сила и винаги има право; че историята се пише от силните на деня и бива лесно подменяна, когато няма алтернатива, когато не се говори за другото изкуство, което се случва непрестанно. Напомни му, че все още съществува безумното деление на лагери, обединени около определени кураторски кръгове и групи творци и че всички останали, които не принадлежат към някой от тях, живеят и творят в паралелна вселена, от която я остане помен за бъдещите поколения, я не. Припомни му за безсмислието на художествената ни сцена, за финансирането, до което никога не би имал достъп поради горепосочените причини, за това, че трябва да се спасява сам.

Всъщност, когато разглеждаме каталога към изложбата и четем текста на куратора Мария Василева, нещата започват да изглеждат по-логични. Именно от него разбираме какво е мястото на Светлин Русев в тази изложба, основен въпрос, който си задаваха повечето хора. Наистина на пръв поглед това даже противоречи на концепцията, но после се разбираме, че кураторът определя случая с обгазяването на град Русе през 1981 година като първия, който успява да предизвика реакцията на художниците, в частност на гореспоменатия автор, които да се мотивират и чрез изкуството си да демонстрират своето мнение за случилото се пред обществото и властта. И пак остава отворен въпросът след като това събитие е толкова важно за изложбата защо годината, която е определена за начална е 1985?

Екологията като цяло и този проблем, станал болезнен за страната ни в средата на 80-те заляга в основата именно на тези първи реакции чрез изкуство. Следват смутните времена на политически промени. Но пак, както не веднъж съм казвала, тези реакции в същината си не са политическо изкуство в чистия смисъл на тази дума. Да, ситуацията подтиква, но реално художниците у нас винаги са били умерени в това отношение, винаги са подхождали внимателно и дори задкулисно. Примери много, най-емблематичен от които е „Хамелеонът“ на група „Градът“, направен от комсомолски книжки, за което съдейства… самият Комсомол – ДКМС?!

Сред всички произведения, документация от акции, хепънинги и пърформанси, показани в изложбата, трудно бихме могли да открием нещо радикално и осмиващо политически или социални проблеми. Всъщност това е просто селекция на произведения с някаква социална насоченост, направени от определен кръг автори, подбрани от куратора. Не е дори представителна извадка на публикуваното в каталога, защото тогава нямаше да има хора с по 3-4 творби в изложбата. От друга страна подобен проект няма как да претендира за изчерпателност, това не му е и задачата, затова има куратор, който се натоварва с отговорността да селектира и недоволни ще има винаги. Проблемът с „Изкуство за промяна“ е огромната крачка, с която се поема към една теза, която не е съвсем вярна, нито проверена от времето. Тезата, че у нас има много активни, социално ангажирани художници, които съпреживяват политически събития и живеят, за да ги претворят в изкуство, с което да осмеят, критикуват или поучават. Такива автори са малко и голяма част от тях не са представени в тази изложба. За сметка на това се продължава да се тиражират едни и същи имена, станали вече нарицателни за така наречената „промяна“, която е все още един несъстоял се мит.

* Текстът е подготвен за публикация в първия брой на списание INTERNATIONAL ART RESEARCH & REVIEW

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s