И ето че, за моя най-голяма радост, фестивалът Водна кула намери по-правилният формат според който да организира тазгодишното издание. Лутайки се между объркващи теми, кураторски проекти и стотици участници в предишните два-три фестивала, тази година временно защитените пространства ни предложиха качествена селекция (за сметка на количеството) и любопитни творби на български и чужди артисти.

Изглежда, че медийното преекспониране през последните година-две на понятията „фестивали“, „изкуство в градска среда“, „алтернативни пространства“ и други провокира в правилна посока организаторите на Водна кула арт фест, които безспорно след осем години работа в тази посока имат достатъчно опит зад гърба си, за да реализират събитие, което да не се окачествява само с усвояването на средства. Всъщност пренасищането в дадена сфера си има и положителна страна – когато имаш твърде много примери, хубавото по-лесно изпъква.

Това се случи и сега, след отегчението, което предизвикаха „старите муцуни“ от двете издания на Sofia Contemporary и хаотичността и липсата на каквато и да било единна концепция при Зона Култура, фестивалът „Водна кула“ успя да покаже как се правят нещата и да постави на място някои, които така тактично си затвориха очите и избутаха с по един лакът тези, които работят от години в тази посока и отново се самообявиха за „първи, единствени и уникални“. (Знам, че ще ме обвините, че се чувствам и аз засегната, но май съм и права!)

Не искам да правя анализ на творби и автори, нито на пространства. Но все пак за мен подземието Сердика си остава връх на алтернативните експозиционни пространства у нас, въпреки че коридорът, който свързва двете помещения би трябвало да се забрави като изложбена възможност, освен ако творбата не изисква достатъчна осветеност, че да бъде гледана и възприемана. Зала „Рока“, въпреки претенциозността си на шоурум също се оказва доста добро място, щом вече за втори път в нея намират място произведения, които успяват да постигнат съзвучие със средата. Леярната и хладилния завод притежават чара, характерен за този тип пространства, в които почти всякакво изкуство се чувства като у дома си.

Голямата болка на фестивала тази година е самата Водна кула, която представляваше лицето на това събитие, на тази идея. Жалко е, че общината неглижира необходимостта на да се използва това място и го затвори поради „съображения за сигурност”. Тъжно е, че бюрокрацията у нас продължава да предпочита лесният начин вместо да решава проблеми. А в случая статута на водната кула в Лозенец все още е под въпрос, въпреки че вече толкова години организаторите на фестивала се борят за каузата тя да стане център за изкуство. Сега не само, че тя не е нито център, нито дори туристически обект, но и достъпът до нея е изцяло прекратен. А това беше едно от малкото места у нас, където съм виждала опашки от хора, които искат да гледат съвременно изкуство.

Оставам с надеждата и убеждението, разбира се, че фестивалът ще продължи съществуването си в този формат – показвайки качествени творби, работейки за социализацията на съвременното изкуство чрез умелото използване на алтернативните пространства, които тук те първа започват да набират популярност. Организаторите доказаха, че техният фестивал заслужава мястото си на международната арт сцена, нещо, постигнато само с много труд, любов и умения.