Фестивалът – нова форма на културна спекулация

на

Мислех „Sofia Contemporary” да бъде едно от събитията, които да оставя без коментар, пускайки се по инерцията на други по-приоритетни такива в момента. Но се оказах провокирана, за добро или лошо, и сега не мога да подмина безучастно, още повече, че изкуството в градски пространства е тема, която живо занимава професионалното ми битие… Но за моите лични терзания до тук…

Провокацията дойде от пресконференцията на фестивала за изкуство в публично пространство „Западен парк – за хората и мястото”, който се оказа естествено продължение на Sofia Contemporary. Втората провокация получих от статията на Станка Желева „Sofia Contemporary или много шум за нищо”, публикувана на страниците на вестник „Култура”, брой 41 от 30 ноември 2012 г.

Но защо културна спекулация?

Ситуацията около „Sofia Contemporary” започва все повече да ми напомня (извинявам се за сравнението) за скулптурните симпозиуми преди години, когато всеки е бил „първи” и „национален”, сякаш забравяйки другите преди тях.

Какво му е иновативното на изкуството в публично пространство?

Къде отидоха първите неконвенционални опити, акциите на групи като Градът?, ДЕ, Изкуство в действие?

Получава се добре познатата у нас ситуация, когато нещо се появява, живее, отмира и след време някой го преоткрива като иновативно. Но и това не е правилната формулировка в случая, защото от известно време насам фестивалите в публичното пространство са нещо, с което хората са свикнали и го приемат като част от ежедневието си, от свободното си време. И да, говорим за съвременно изкуство. Най-простият пример е така спорният „Водна кула арт фест”, който се провежда още от  2006-та. Дори и последното му издание, което не беше от най-сполучливите, е далеч по-мащабно и международно от този първи опит за официален фестивал, да не говорим, че и има вече своята публика. В никакъв случай не омаловажавам труда на екипа, работил по организацията на „Sofia Contemporary“, но камерното му звучене просто не отговаря на помпозността, с която беше поднесен на зрителите. Още повече, че селекцията по никакъв начин не изненадва, даже напротив. Някак си ще е тъжно, ако фестивалите за съвременно изкуство започват да стават предвидими като конкурсите.

Но това е доста по-маловажно, по-скоро ме разтревожи фактът, че отново някой се опитва да вкара  „алтернативата” в коловоза на „официалното”. Фестивалите в българското изкуство досега винаги са били алтернатива на невъзможността за изява и контакт с публиката. В този смисъл „Sofia Contemporary” е официален фестивал и това се налага от избора на куратор и автори. От тази ситуация изходите са два: или алтернативата да се поддаде и да се официализира, или да си изработи контраалтернатива. Този неизбежен процес в интерес на истината отдавна се е инициализирал и появата на „Sofia Contemporary” беше неизбежното му продължение – официален фестивал с утвърдени по един или друг начин автори, с куратор с международен опит… Да, това подразни гилдията: все един и същ списък от съвременни автори, актуализиран с няколко от младите ни творци. Все пак нека не забравяме, че избирайки специалист като Яра Бубнова за куратор, чиято позиция винаги е била да работи само с определени имена…  това е неизбежния резултат. Като такъв тя представя субективната си селекция и за мащабите на подобен камерен фестивал тя е напълно достатъчна.

Относно подбора на автори, радва ме, че тук са намерили място Кирил Кузманов и Вероника Цекова, защото това са автори, които работят изцяло градски интервенции и макар и че показват нов прочит на по-стари техни работи мисля, те са типични за тематиката. Любопитни са опитите на „утврдените ни съвременни творци”. Лъчезар Бояджиев например има опит като участник в миналогодишния фестивал „Водна кула”. Красимир Терзиев представя стар проект от 2006-2007, който е показан на витрината на Чешкия център. Нов прочит на стара работа виждаме и от Викенти Комитски, за която също е търсено подходящото пространство. Това всъщност най-много ме озадачи и от коментарите по време на пресконференцията на „Западен парк – за хората и мястото”, че за произведенията са търсени места, а не обратното. Не, че го няма и този вариант, но далеч по-креативно е творбата да се създава според мястото. И това е смисълът на съвременното site-specific изкуство, което звучи далеч по-актуално и е много по-занимателно за самата публика, от това просто да сложиш една инсталация някъде. Нека не повтаряме грешките от миналото (визирам опити за населяване на градска и паркова среда с творби) и да не тъпчем историята на изкуството с насилствено извадени от галерийното пространство произведения, просто ситуирани в някаква среда. Сполучливи попадения от работите, мислени за мястото на представяне са надписът „Светло бъдеще” на Райчо Станев и Нагледна, монтиран на фасадата на НДК и „Интериор” на Destructive creation. За последната интервенция, както стана ясно от пресконференцията, никой не е очаквал да предизвика такъв интерес. Според мен нейната сполучливост се дължи именно на въвличането на публиката – тя вижда познато място, с нов облик – полицейската караулка, която те могат да ползват в нов контекст – беседка. Това ги провокира и ангажира много повече, отколкото пасивното съзерцание на някое видео или инсталация.

Ангажирането на публиката, някак си си мисля, че това не става на сила, още повече когато, както забавно се изрази една дама по време на пресконференцията „Изкуството, пазарът, публиките”: „…разхождаш се спокойно из парка и някой те удря с изкуството си”. Когато задължаваш някой, по-скоро го караш да се отдръпне. Скъсяването на дистанцията става спонтанно, по инициатива на зрителя, когато той е заинтиргуван, провокиран, а не когато му буташ в лицето нещо, което и без това трудно разбира. Това става с непринудена атмосфера, в която всеки, натоварен от работния ден, може да се отпусне. Затова и „Водна кула арт фест” е пример за успех в това отношение. Помпозността на гръмкия PR, рекламите, които те затискат, официозността са неща, които поставят условности, създават дистанции. А това няма да привлече нашата публика, която, естествено, е съставена от лаици.

Оставам с любопитство в каква посока ще поеме фестивалът със следващите си издания и най-вече с новите си куратори. Дали ще успее да оправдае претенциите си или ще затвърди негативното мнение, което се споделя в арт средите в момента.

Един коментар Добавяне

  1. добре е че в София вече има най-различни културни прояви, които липсваха преди 10-15 години; то не всички са качествени – но добре е да се разраснат повече и от тях ще се пресеят качествените, а некачествените никой няма да ги посещава и ще исчезнат след накоя друга година – поне това е моето мнение

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s