Фестивал Водна кула 2011 – за някои експозиционни и организационни проблеми на алтернативните пространства

на

Арт фест „Водна кула”. Места на провеждане: Водна кула – Лозенец, Централна минерална баня, подземие Сердика, изложбена зала на магазин „Рока”, 25 – 30 юни 2011

Съществува неписаното правило, че едно събитие става традиционно, когато се провежда последователно поне пет години. В този смисъл тазгодишното пето издание на Международния фестивал „Водна кула” вече няма как да се причислява към случайните и спорадични прояви, които напоследък заливат нашата столица.

София не може да се оплаче откъм фестивали: Sofia Design Week, Sofia Architecture Week, DA Fest, Sofia Dance Week и други. Въпреки че всеки един от тях в по-малка или в по-голяма степен има за цел ангажирането на градското пространство и активното включване на публиката, фестивалът „Водна кула” остава някак по-културно-исторически ориентиран от другите. Обръщайки се към изоставени пространства със значение на забележителности, като подземието Сердика, Централната минерална баня или Водната кула в квартал „Лозенец”, организаторите се стремят не просто да покажат съвременно изкуство, а един вид site-specific изкуство, мислено за съответното пространство, което, освен досегашния смисъл, да придобие и художествен.

Условието за сериозност и традиционност, обаче, ни отвежда към малко по-различни изисквания относно организацията на събитието. Няма как да не си зададем няколко въпроса, свързани с експонирането на изкуство в алтернативни пространства:

  • Има ли някакви изисквания за това как да бъде представена еднаsite-specific инсталация?
  • Каква е зависимостта между произведението и пространството? Не се ли интегрират и преплитат едно в друго, превръщайки се в едно цяло, ново произведение?
  • Какви са разликите в случая, когато произведението е мислено за пространството и когато не е?
  • Как се експонира видеото в алтернативното пространство, каква е неговата обвързаност със средата, какво се случва с него, когато то е само помощно средство в цялото произведение?
  • Какъв е случаят с пърформансите, които се представят в алтернативните пространства?
  • Как да се постъпи с текстовата информация, която задължително съпътства повечето произведения и без нея те не биха били възприети правилно? Как да направим тази информация видима и четима?

Във фестивала „Водна кула” изходният пункт са пространствата, те стоят в основата на идеята, а оттам и се оказват решаващи за създаването на самите произведения, главно на site-specific инсталациите. Този тип инсталационно изкуство датира от 70-те години и в най-общ смисъл означава произведение, което е мислено за определено пространство. Когато става дума за помещение, което някога е имало съвсем различни функции, чрез произведението то може да бъде манипулирано и видоизменяно така, че двете да станат едно цяло, което вече да функционира в друг контекст, зададен от автора. Малко по-различна е ситуацията със site-specific в заобикалящата ни среда, била тя градска или природна. Но в тазгодишния фестивал нямаше подобни примери, затова и няма да се спирам на тях.

Концепцията на „Водна кула” Арт фест предполага именно този вариант на създаване и експониране на произведенията – в зависимост от конкретното място. В този смисъл най-сполучливо беше ангажирал пространството във Водната кула Борис Ойхерман от Израел с инсталацията „Между облака и часовника – 3 част”– работата е продължение на проект, представен в началото на тази година във водната кула Кириат Тивон в Израел. Инсталацията включва два вентилатора, които, с помощта на изтласквания от тях въздух, въртят по посока на часовниковата стрелка две спускащи се от тавана лампи. Любопитни са „Новите архитектурни пространства в изхвърлени опаковки” на Джерами Месинджър, Великобритания. Те по-скоро стояха като малки акценти, които само светят от различни места в тъмното пространство. Същите можеха да бъдат видени и в подземието Сердика – втората локация, в която, според мен, бяха показани едни от най-добрите примери на site-specific. Инсталацията „Билети” на Сара Кунклер (САЩ), например, представлява висяща в пространството структура, която, осветена от различни източници, образуваше различни сенки по пода, ангажирайки по този начин цялото пространство около себе си.

Другият аспект на проблема за експонирането на произведения в алтернативни пространства, който бих искала да разгледам, засяга случаите, когато работата не е мислена за конкретно място, а се налага да бъде интегрирана по някакъв начин в него. Фестивалът предложи и такива примери, като най-интересен беше случаят с експонираните в изложбената зала на магазин „Рока” произведения. Така наречената Експо баня София поначало притежава малко по-различен от другите магазини статут. Замислен като изложбена зала за обзавеждане за баня, магазин „Рока” предлага възможности за експониране и на всякакви произведения. Работите на Александра Разулич (Румъния), например, бяха съобразени с мястото – тя представи инсталация от картини, на които са изобразени тръби, кранчета, свързващи елементи. Въпреки общата тематика, обаче, те все пак изглеждат като отделни експонати. Същото е и с инсталацията от обекти на Алиса Клайст от Германия, наречена „Почистване”. Работите на Илина Консулова, България, нямат нищо общо като тематика с изложбената зала. Въпреки това, самото помещение не поставя ограничение относно това какво изкуство да бъде показвано в него.

Малко по-различен е случаят с представянето на видео изкуство. Поначало то никога не е било претенциозно към мястото на експонирането си – обикновено е достатъчно само наличието на монитор или подходяща за целта стена. На него не му е необходимо да се съобразява със средата, даже напротив, колкото „по-изкуствено” е ситуирано, толкова по-добре. Ето защо алтернативните пространства се оказват много подходящи за експониране на видео. Но, въпреки че това изкуство не поставя условия, една част от артистите, представили своите произведения в подземието Сердика, бяха решили да съобразят видео проектите си със средата. В този смисъл интерес предизвикаха видео инсталациите на Сеунгйон Лий, Германия, наречена „Unendliche Sehnsucht / Пак и пак”, Гавин Кембъл от Ирландия – „Граници”, Уанг Хаян – Китай, Мара Голдуин и Макс Гаесман – интерактивна аудиоинсталация „Телеолтар”. Пространството беше разчупено с помощта на тънки полупрозрачни платове. Те се спускаха от тавана, а върху тях се прожектираше едно от видеата. Така зрителят беше участник и, разхождайки се между призрачно ефирните образи, той ставаше част от самата творба.

Видеото става претенциозно откъм експониране тогава, когато е част от по-голяма инсталация. В този случай то може да има както основна, така и спомагателна функция като фоново изображение. В някои от произведенията можеха да се видят интересни решения в тази посока – някъде видеото беше съобразено изцяло с повърхността, върху която се прожектираше, другаде служеше само за фон. Като цяло, видео инсталациите бяха повече от чистия видео арт. Това е така, защото видеото като част от по-мащабен проект, какъвто би била една site-specific инсталация, би ангажирало далеч по-успешно пространството, за което е предназначено. Само видеото, върху каквото и да е прожектирано, няма такива функции.

В тазгодишния фестивал „Водна кула” бяха представени и няколко пърформанса. Поначало това е една доста независима спрямо пространството форма на изкуство. Пърформансът може да бъде обвързан както със средата, замислен специално за нея, така и да има собствен живот, без значение къде ще бъде представен. Към първия случай можем да причислим пърформанса на Лъчезар Бояджиев „Уголемяване на пространството“, който той направи на терасата на Водната кула. Целта му беше да трансформира пространството с помощта на стъкла от шпионки, закрепени на бинокъл, като по този начин се създаваше илюзия за удължаване на разстоянията. Така гледката, вместо приближена, се виждаше отдалечена. Авторът отбелязваше на стената всеки, който поглеждаше през променения уред и установяваше, че не вижда нещата така, както е очаквал. Другият пърформанс беше сватбената церемония на Анне Вешински и Арни Гудмондсон, която се осъществи пряко по Скайп. Във връзка с втория случай ще дам пример с един пърформанс от т. нар. Фриндж фест, състоял се във Водната кула след закриването на официалната програма. Пърформансът се казва “Liquid Session” и е дело на Спартак Йорданов, Ралица Тонева и Венцислав Диков. Представлява аудио-визуален експеримент, основаващ се на живото взаимодействие между звук и рисуване с течности, което се прожектира върху голям екран на фона на музикални импровизации. Актът на сътворяване на картината–видео се случваше в реално време. Това беше както живо произведение, което съдържаше в себе си перформативното начало, участието на авторите и зрителите, така и от него можеха да бъдат извадени отделни стоп-кадри, картини, които да притежават необходимата художествена стойност.

От гледна точка на представените произведения и автори, фестивалът беше изключително любопитен. Заедно със съпътстващата програма от презентации и лекции, състояла се във Военно-историческия музей в София, както и многобройните творчески ателиета и уъркшопи, фестивалът наистина беше очаквано събитие, което за пореден път доказа популярността на алтернативните пространства като експозиционни места.

Нормално е, обаче, в организацията на един такъв мащабен фестивал да има и слаби места. Бих искала да спомена две от тях с уговорката, че го правя по-скоро като препоръка, защото всъщност става въпрос за едни от най-съществените проблеми, които се появяват при подобен тип събития, но лесно могат да бъдат избегнати. Единият от тях е как да бъдат представени обяснителните текстове, които доста често съпътстват произведенията на съвременното изкуство. Проблемът идва тогава, когато работата изисква текст, но в същото време трябва да бъде представена на тъмно (това се наблюдава най-често при видео инсталациите). Текстът става нечетим, ако не е добре осветен, а оттам страда и самата работа, защото зрителят не би могъл да я възприеме правилно, ако така същественото за това обяснение липсва. Същото се отнася и за съвсем класическите етикети, съдържащи името на автора и на произведението.

Друг проблем, на който също трябва да се обърне внимание при организирането на един такъв фестивал, е как да се ангажират хората, от които зависи организацията. За всички е ясно, че подобен тип събития получават не достатъчно добро финансиране, за да си позволят финансови възнаграждения, а и в повечето случаи, поради юридическия статут на организиращата институция, е невъзможно това да се случи. По тази причина доброволческият принцип на работа в един момент се оказва най-подходящ. Но той може да бъде както успешен, така и да носи в себе си постоянен риск. Необходимо е ангажирането на доброволеца на едно по-различно ниво, така че той да се чувства не само морално съпричастен, но и да носи реална отговорност.

В този смисъл организаторите имат още върху какво да поработят, но не се съмнявам, че ще достигнат до най-правилното решение. Въпреки тези недостатъци, фестивалът „Водна кула” си остава едно от най-големите събития за съвременно изкуство, който се провежда в момента у нас. Това е достатъчно условие за безусловна подкрепа.

http://www.kultura.bg/bg/article/view/18725

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s