Изкуство и изолация – проект на Николай Ущавалийски в НХГ

на

Проблемът за неофициалната линия на развитие на изкуството в България през втората половина на 20 век е сложна материя, която често остава встрани от кураторския интерес. „Изолацията” в изкуството или по-точно „художниците в изолация”, както ги нарича кураторът на проекта „Изкуство и изолация” Николай Ущавалийски, съставляват една голяма част от творчеството от това време. Те винаги удивляват със своята различност от официалното изкуство, със своята цветност, живост, непосредственост и искренност и определено заслужават да бъдат предмет на по-сериозни занимания. Ето защо изложбата „Изкуство и изолация” е явление, не само защото представя произведения с изключителна културна стойност, но и защото с нея Николай Ущавалийски поставя на дневен ред проблем, за който се е говорило много, но който не е бил онагледяван с изложба.

Кураторът се спира на седем знакови за нашето изкуство художника – Лика Янко (1928 – 2001), Иванка Сокерова (1926 – 1993), Славка Денева (1929 – 1984), Никола Даскалов (1924 – 2001), Иван Георгиев – Рембранд (1938 – 1994), Жени Механджийска (1927 – 1990) и Красимир Добрев – Доктора (1953 – 2006). В един или друг етап от живота си те са творили встрани от официалната линия на развитие на изкуството, без да търсят социализация на творчеството си или каквото и да било признание. В текста към изложбата, Ущавалийски казва за Иван Георгиев – Рембранд, че „обричайки по собствена воля изкуството си на анонимност, художникът през целия си живот не участва в нито една изложба, не показва и не продава нито една своя картина”. Този личен избор на твореца отвежда към възможността за достигане на обществено признание едва след смъртта. Подобен е случаят и с Иванка Сокерова, Никола Даскалов, Славка Денева. Лика Янко „възстава” срещу официалното изкуство чрез своите непосредствени и искренни творби, създавайки за себе си един по-красив и цветен свят, а за Красимир Добрев – Доктора „живописта става единствена форма на жизнедействие и себеосъществяване” (Николай Ущавалийски).

Независимо дали изолацията им е личен избор с цел бягство от сивата действителност или по принуда на обстоятелствата, резултатът е, че художниците с подобна съдба днес представляват цвета на нашето изкуство от това време. Тук отново се доближаваме до проблема за центъра и периферията, за официалното признато и неофициалното маргинално изкуство от втората половина на 20-ти век без което цялостният облик на българската култура не би бил същия.

Николай Ущавалийски използва умело предоставеното му пространство – авторите и техните творби са така логично разположени в залите, че да си подхождат смислово и стилово. Не е тайна, че Националната художествена галерия като пространство, което е пригодено за изложбено, а не е замислено като такова, е по-скоро препятствие за преодоляване при подредбата на една изложба. В случая кураторът умело използва даденостите на помещението и прикрива недостатъците му като разгръща пред зрителя разказ в картини. В първата зала са подредени избрани творби и от седемте художника и се явява един вид представяне на проекта, резюме, което запознава зрителя с основната идея. Оттам на където и да тръгне посетителят, пред него се разгръща историята: влиза в зала, посветена на Славка Денева, в която са представени експресивно наситените работи от 60-те и вече по-декоративните творби от 70-те; зала на Иван Георгиев – Рембранд – в нея се запознава с портретите му от 70-те години и експресивните голямо форматни композиции в черно и бяло; зала, посветена на Лика Янко и Иванка Сокерова, в която по удивителен начин открива колко добре си пасват колажираните с мрежи, камъчета и канап „Рибари” и „Извънземни” на Лика Янко със сякаш праисторическите и древногръцки теракотени изображения на Иванка Сокерова. В другите зали са изложени съответно Иван Даскалов, с неговите малко форматни, почти кубистични „Структури”; Красимир Добрев – Доктора със селекция от характерните за него интериорни детайли и натюрморти и Жени Механджийска със силно експресивни и цветни пейзажи.

С проекта си „Изкуство и изолация” Николай Ущавалийски не само обръща вниманието ни към един наболял проблем от близкото минало, но и го онагледява чрез творбите на представителна селекция от художници, работили в изолация. Изложбата е една от многото крачки към разкриването на онези аспекти от новата ни история, които често остават встрани. А тяхното познаване безспорно е от изключителна важност за изграждането на цялостната картина на художествения живот от това време.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s