10 х 5 х 3 – полемики и събудена памет

на

 

Едно обсъждане е имало смисъл, ако е преместило макар и само с едно зъбче зъбчатото колело на промяната. За мен тези дискусии винаги са били чесане на езици и галене на собственото его. Затова и не обичам да взимам участие в тях. Някак си не виждам смисъл, предпочитам да наблюдавам отстрани и да си правя изводи. Освен това ми е леко досадно да слушам все едни и същи хора, които казват все познатите неща. Това вече ми е известно – разположението на враждуващите лагери е ясно, ясни са позициите, ясни са темите и поставените проблеми. С тези мисли отидох в СБХ. Но може би трябва да започна историята от по-рано.

Българските арт среди са обзети от летаргия и апатия. Може би заради това вече не е практика да се провеждат дискусии или пък обратното – защото не се провеждат дискусии има апатия? Аз лично знам за много малко места в София, където има такава практика (Червената къща, Васка Емануилова), но скоро не бях чувала за обсъждане по повод изложба (в момента се сещам само за обсъждането на “Import – Export” в СГХГ през 2003 г.). От друга страна идеята за дискусия по повод изложба ме накара да се почувствам като в книгата на Димитър Аврамов, като герой от някоя безкрайно дълга стенограма по повод ОХИ седемдесет и някоя година. Но както и да е. Явно „10 х 5 х 3” от 2010 г. ще се запомни не с творби, не с кураторски позиции, а със събуждане. И именно с този процес на събуждане искам да ви запозная.

В рамките на проекта на Владия Михайлова „Вкусът на времето” след всеки от пърформансите беше отделено време за разговор, който и през четирите дни се придържаше към тематиката на проекта – група „Градът”. Тих и спокоен диалог между присъстващите, който се водеше по-скоро защото трябваше, отколкото защото някой имаше нужда да каже нещо или да получи отговор на въпроса, който го вълнува. На петия, последен пърформанс нещата вече бяха различни. Дали защото финалът трябваше да бъде по-активен или защото публиката вече се беше настървила от провелото се преди това обсъждане – не знам. Но факт е, че проектът постигна своята скрита цел – да ни направи съпричастни, от пасивни слушатели да ни превърне в хора, на които им пука, в хора, които не се свенят да заявят позицията си публично, вместо да я шушукат после в кафенето на „Шипка 6”, което до сега играеше основна институционалистка роля.

Една от най-важните ползи от дискусиите след пърформансите и от официалното обсъждане е, че се повдигнаха реални въпроси и се дефинираха проблеми. Ето оновните от тях:

Какви са границите на живописта и какво е нейното място в съвременното българско изкуство? Говореше се за живопис и не-живопис, за традиционната живопис в съвременното изкуство, за това какво е живоипс въобще. С учудване установих, че в нашите среди все още се борави с термините постмодернизъм и концептуализъм, които през 21-ви век вече са толкова видоизменени, че придобиват очертанията на съвсем нови направления.

– Направи се опит за дефиниране на тенденции, както в рамките на трите издания на „10 х 5 х 3”, така и в изкуството въобще. Димитър Грозданов дори наименува една от тях – „тенденция в търсене на смисъла”, Станислав Памукчиев резюмира същината на съвременното ни изкуство като „лични митологии”, а Свилен Стефанов – като „дифузни търсения в изкуството”. Тези определения биха могли спокойно да поставят основите на евентуални бъдещи изследвания.

– Коментираше се ролята на куратора, като основно лице в изложбата. Тук отново се срещнаха двете противоположни мнения, че от една страна кураторът е в основата на процесите, той е институция и регламентира определена позиция и от друга – че времето на „кураторите – институционалисти” в България вече е отминало и неговата роля не стои повече като проблем. В случая говорим за процес, който не е приключил, защото кураторът продължава да е основна фигура и днес, което означава, че тази тенденция още не се е изживяла. А и докато няма кой или какво да го замести в тази негова роля той ще продължи да диктува имена и направления.

– Десислава Минчева повдигна един проблем от изключителна важност, който обаче остана малко назад в цялата дискусия – този за скъсаната връзка с публиката и за липсата на публичност при която минават този тип събития. Проблемът за социализацията на съвременното ни изкуство е комплексен и неговото разрешаване изисква много време и усилия от страна на всички. Той отдавна е осъзнат, но сякаш липсват точните механизми, чрез които може да бъде решен. Разговорът е най-лесният път до тях.

За първи път поне в моята скромна изкуствоведстка практика чух да се говори публично за тези проблеми, които ние по между си бяхме обсъждали не веднъж. Това някак си ги регламентира като свободни полета за изследване и като въпроси, по които трябва да се работи. Но по-важното в случая беше, че този акт на повторно социализиране на наболелите теми и тяхното изваждане от „затъмнението”, в което бяха изпаднали подейства не точно като шамар, но като леко побутване за някои от нас. Самоубеждавайки се в скептицизма и нихилизма на нашето арт общество, ние приемаме летаргията за нормален процес. Всеки от нас живее в своята собствена, продължавайки да поддържа мита за това, че на никой не му пука. Тази дискусия показа, че не е така, че има хора, които дерзаят и не спират. И колкото и да е нищожно това от гледна точка на снешния ден, утре историята ще събере всички тези малки неща в един цялостен процес и ще ги направи значими.

Обсъждането след петия пърформанс пое цялата тази енергия и за мен повторно дефинира и социализира наболелите проблеми на арт обществото ни. Това, което беше най-радостно за мен е, че за тях за говореше с хъс, че те бяха осъзнати и лично изстрадани. С това мисля, че дискусията и проектът на Владия Михайлова постигнаха своята цел. Събудиха ни. Припомниха ни, че летаргията не е наложена от времето, а е състояние на духа, което е наш личен избор.

Исках да споделя тези мисли, защото смятам, че дори в своята субективност те са важни, не защото са мои, а защото ако подействат дори и на един човек така, както на мен, аз ще съм доволна.

Един коментар Добавяне

  1. Юлиан Митев каза:

    Обсъждане на изложбата „10х5х3” в СБХ
    http://ulian.blog.bg/izkustvo/2010/05/29/obsyjdane-na-izlojbata-10h5h3-v-sbh.553344

    На този линк могат да бъдат видяни снимки както да публиката, така и на различни персони, взели участие в обсъждането.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s