Лъчезар Бояджиев в депото на СГХГ

на

„Другото око” е новият проект на Софийска градска художествена галерия. Реализиран по идея на главния куратор на галерията – Мария Василева, проектът заявява един по-различен поглед върху методите за социализиране на колекцията на галерията. За целта ще бъдат канени хора, които не са работили като куратори, но имат отношение към изкуството и колекцията на Градската галерия в частност. Този своеобразен „експеримент” вдъхва надеждата за по-разчупено и съвременно представяне на вече познатите ни произведения от депото. Новото им експозиционно битие би успяло да привлече към залите част от онази публика, която вече е отегчена от събиращите прах в депата произведения, както и хора, водени по-скоро от любопитството, отколкото от някакви по-специални интереси.

Първият художник в депото на СГХГ е Лъчезар Бояджиев, име, което в България свързваме предимно с дейността на Институтът за съвременно изкуство, както и със спора за все още нереализиралия се проект за Музей за съвременно изкуство в София. В проекта на Градската галерия обаче той приема ролята на куратор, запазил усета на художник в себе си. Както самият той казва, за него тази изложба е „твърде лична”, което отвежда към възприемането й като негово собствено произведение, инсталация от намерените в депото обекти, които, вдъхновявайки се от Марсел Дюшан сменят контекста си и от колекция на СГХГ се превръщат в „произведенията от изложбата на Лъчезар Бояджиев”.

В каталога към изложбата той споделя:

„Всяко влизане в музея променя колекцията… Всеки път, когато влизам в музея животът е станал друг – променил се е светът, променил съм се и аз… Дори и да влизам в музея всеки ден – колекцията пак се променя… Не винаги успявам да го забележа… Когато музеят промени експозицията си вече е твърде късно – изпреварили са ме, музеят се е рестартирал сам… Това ме научи (ще – не ще…) Марсел Дюшан, художникът, който въведе в обръщение ready-made, готово намерения или фабрично произведен обект.”

Не трябва да се пренебрегва факта, че благодарение на изкуствоведството си образование, той селектира работи за изложбата не безразборно, а влагайки определена мисъл. Подбира ги така, че между тях да съществуват връзки, били те на семантично, художествено или друго ниво. Тези връзки авторът подчертава чрез подредбата на произведенията в помещението, но те остават все пак завоалирани за обикновения зрител, на когото Бояджиев предоставя поле за асоциации и размисъл (за справка – статията на Диана Попова „В Лондон през 1970 – през 2010 вече и в София. “Художник в депото” на Лъчезар Бояджиев” – http://www.glasove.com/article-7733.php). Всъщност не е толкова необходимо тези връзки да са явни за всички, все пак, това, което виждаме ние като посетители е неговия поглед, начинът, по който той възприема конкретните произведения от депото. Контекстът е горе – долу същия, както при създаването на една творба – не е нужно авторът да обяснява процеса на творчество.

Лъчезар Бояджиев се ориентира към различни периоди, в рамките на 20 век и началото на 21-ви. Избира както известни и значими за определени периоди на нашето изкуство произведения – „Сватба” на Стоян Венев, „Автопортрет” на Елисавета Консулова – Вазова,  „Час Пик” на Румен Гашаров, „Алегория” – Атанас Яранов, „Балкон с виадукт” – Иван Ненов, така и творби от колекцията за съвременно изкуство на СГХГ – видеата „Дрога” на Расим и „Музеят – причина за срещи и запознанства” на Калин Серапионов, фотоса ”Still life” на Иван Мудов, „Царството на желанието и прахосването” на Правдолюб Иванов, „Дамски килим” на Мариела Гемишева и други.

От друга страна присъстват и работи, които не са популярни, но по някакъв начин спомагат за постигането на цялостната идея за подредба на експозицията. Така например на входа ни посреща „Автопортрет” на Гошка Дацов, малка картина, която поставя началото на разказа за това как се случва изкуството в разбиранията на художника – критик, а вече и куратор Лъчезар Бояджиев.

Сами по себе си тези произведения са емблематични за времето, когато са създавани и представляват един вид представителна извадка и своеобразна периодизация на изкуството ни. В този смисъл, в изложбата на Лъчезар Бояджиев проличава и окото на изкуствовед. С помощта на знанията си, той с лекота пресъздава в залата една ready-made инсталация – огледало на българското изкуство през последното столетие. Тя няма претенциите за изчерпателност, но това не е и необходимо, защото все пак, като всяко авторово творение, тя е заредена с доза субективност и лично преживяване.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s