Още размисли за критиката

на

Този материал е продиктуван от една статия, която прочетох преди няколко дни и която препрочитах и преосмислях дълго преди да седна да пиша. Явно залисана в безсмислено анализиране на вече отминалите събития около моето нереализирано докторатстване, съм пропуснала доста важни неща. Като например съществуването на някакъв анонимен блог за критика, който, оказа се, за краткото си съществуване от октомври 2009 до януари 2010 г. предизвикал големи полемики в нашите среди. Сега е изтрит, но текстовете му се препредават като едва ли не свещено писание. Това само по себе си е любопитно, но аз лично не открих нищо чак толкова скандално, поне не по-скандално от това, което се е коментирало и писало в други не-анонимни блогове или вестници. Може би в случая анонимността му е тази, която е станала причина за оживлението. Но факт е, че от години за първи път в тези среди има някакво събуждане и предполагам, че това е била и основната цел на вече несъществуващия блог.

Но не исках да ви говоря за „Нищо лично”. Моята провокация дойде от една статия в блога на Фондация „Изкуство – дела и документи”, което е обединение на няколко куратори. Статията се казва „Нещо лично за критиката” http://aadfoundation.blogspot.com/2009/11/blog-post_21.html и е инспирирана от въпросния анонимен блог. Искрено съжалих, че не съм се включила във възникналата под нея дискусия и понеже ми изглежда неуместно да я възобновявам почти три месеца след нейното приключване реших, че е по-добре да изложа моите размисли по темата тук. Но текстът си заслужава да бъде прочетен и то задължително с последвалите коментари, защото дискусията представлява една доста добра представителна извадка на това какво е българската арт критика в момента и несъмнено ще накара всеки да се замисли до колко случващото се е адекватно на времето си.

Българската критика носи на раменете си едно „тежко наследство” и това може да стане ясно както от отношението на самите автори към нея, така и от страна на публиката. Не, че е ненужна. Неопределеното й място в арт средите и в самото общество я поставя в рамките на относителното. Казвам неопределено, защото в момента тя е неадекватна. Средата се променя, условията на творчество са различни, изразните средства са други, а тя все още борави със същите категории както преди. Днес самите автори са по-информирани за изкуството в световен мащаб от повечето изкуствоведи, което, обаче, не им пречи да се държат така, все едно всичко зависи от тях. Било е преди, сега, ако един куратор не иска някой художник в изложбите си, художникът сам си намира пътищата до чуждестранните колекционери. А най-често дори не му се налага да се сблъсква първо с въпросния куратор, а направо се реализира в чужбина. Това автоматично му предоставя виза за българската арт сцена – странен критерий, който го има не само в сферата на визуалните изкуства. Но както и да е. Проблемът е, че критиката има нужда от реформа, но още никой не е осъзнал в какво точно да се състои тя. Може би като начало трябва да си дадем сметка, че куратор, критик, арт дилър, културен мениджър и изкуствовед в смисъла на научен работник са различни неща. Могат да се припокриват, но качествата, които трябва да притежава всеки един специалист, работещ в която и да е от тези области, са напълно различни. Когато всеки от нас си даде сметка към какво пирнадлежи и какво иска всъщност да прави, тогава ще се превърнем в добри специалисти и ще спрем да се лутаме.

Но честно казано дори и тогава се съмнявам, че „гоненицата” между изкуствоведи и творци ще спре. При клишетата, които ни се втълпяват още от студентските години в Академията, е доста трудно да изградиш собствено мнение за художествената действителност. Трябва или да си имунизиран срещу академичната плесен, поразяваща всичко или в момента, в който излезнеш от ателието, защитил дипломната си работа, да „пуснеш казанчето с водата”, както обичахме да казваме и да погледнеш ситуацията с нови очи и освободено съзнание. Само в условия на взаимно уважение може да съществува ползотворно сътрудничество.

Нашето поколение критици разполага също така и с още едно „наследство” – войната между обособилите се преди десетилетия групи или лагери от куратори и критици, която може да изглежда стихнала, но не е приключила и това ясно се усеща от въпросната статия. Неизбежно е когато те е възпитавал един, да повярваш на някой от „враговете”, както все още ги нарича една от големите наши специалистки в областта. Макар и косвено, младото поколение е „обучено” с тези идеи и винаги ще таи в себе си предразсъдъка, че принадлежи към едните или другите. А стойностното изкуство не се интересува от междуличностни войни. То просто иска някой да забележи това, което е заложено в него като концепция, като качество и т.н. Но безпристрастен поглед не може да има. И аз всеки път когато пиша, се улавям как пречупвам всичко през моето субективно виждане. Може би тук само времето ще има своята последна дума.

Бих искала да засегна и още един проблем – този за новите измерения, които придобива критиката в интернет пространството. Мисля, че това е първата стъпка към реформата, за която споменах по-горе. Блоговете, в които се пишат текстове, даващи някаква оценка за едно или друго събитие или автор, стават все по-популярни. Интересното тук е, че отново се наблюдава определено групиране, а именно наличието на няколко такива блога в http://www.blogger.com. Най-редовно обновяваните в момента там са гореспоменатият http://aadfoundation.blogspot.com, блога на Венцислав Занков – http://art-bg.blogspot.com/, както и този на Мария Василева http://okrazhno.blogspot.com/. Относно последния мисля, че отдавна някой от кръга на ИСИ трябваше да направи нещо подобно, защото Институтът за съвременно изкуство е единственият с институционалистка позиция по проблемите на изкуството на нашето време. В този ред на мисли бих искала да спомена също така и блога на Юлиан Митев – http://ulian.blog.bg/, предлагащ по-общ поглед върху изкуствата въобще.

Но да се върнем на блоговете по принцип. Според мен, определено става дума за тенденция, която ще продължи да се развива. Интернет предоставя неограничената възможност да разполагаш по всяко време с безплатна информация, без значение кога е била публикувана тя. А това спестява много часове ровене в някоя библиотека за брой еди-кой-си от не-знам-си-коя година на списанието Х. А когато информацията е подписана и от име, което ти говори нещо в съотвентата сфера, то автоматично става гарант за истинност на това, което четеш. Критиката в интернет е нова и в никакъв случай не е лоша форма на писане. Защото във времето на постоянно развиващите се технологии и комуникации, в което живеем, хартията, мастилото или ISBN номера вече не са гаранция за качество.

Статията ми няма претенции за изчерпателност. Тази тема винаги ще стои отворена и ще се обогатява непрекъснато с мнения и изводи. Ще се радвам да ми пращате линкове и към други подобни блогове. За тази цел оставям секцията с коментарите отворена.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s