Галерията на Института за съвременно изкуство – дългоочакваното продължение

на

Откриването на галерията на Института за съвременно изкуство – София безспорно поражда безчет въпроси. И това е разбираемо, имайки предвид, че този кръг от автори винаги присъства ярко в художествения живот на столицата. Вървях към бул. Васил Левски 134 изпълнена с предубеждения, но си тръгнах с едно доста по-различно чувство.IMG_8497

В настоящата статия не искам да разсъждавам върху качествата на изложбата, с която се откри пространството, нито върху нейната концепция – все пак всеки, интересуващ се от съвременно изкуство е добре запознат с творчеството на имена като Иван Мудов, Недко Солаков, Красимир Терзиев или Мариела Гемишева, както и с точно този тип кураторски проекти, в които те участват. И въпреки че в случая концепцията на изложбата представляваше разработване на произведения в нетипична за авторите техника, изненади нямаше. Но това, което ме вълнува повече е този кръг от автори и неговото място на софийската арт сцена. Защото залисани в спора за музейни институции или що е то съвременно изкуство, ние често забравяме, че тази група от автори има по-голямо значение отколкото изгаденият от членовете й медиен образ, а именно факта, че тя гради история.

IMG_8488ИСИ[1] за мен е част от една тенденция, която се наблюдава в нашия художествен живот от няколко години насам. Говоря за обособяването на много ясно детерминирани сдружения от автори, които търсят социализация на творчеството си единствено в рамките на своята група. Те често се самоопределят по признаци като местоживеене или интереси, но по-характерното в случая е, че именно така се създава впечатлението за разпокъсаност на художествения живот в страната – нееднородност, понякога стигаща до конфликти между отделни членове или неформални групи. Така се стига до социализиране на съвременното ни изкуство, но на парче, до една ясно изразена битка за монопол в художествения живот на страната. За монопол, обаче, трудно може да се говори именно поради тази силна раздробеност. А консенсус между отделните групи не е необходим – най-важното е творбите да достигат до публиката, да се документират правилно, за да се запази чувството за историчност.

ИСИ е една от тези ясно детерминирали себе си като значими за художествения живот на страната групи и това не може да им се отрече. С дейността си, членовете на Института полагат основите на т.нар. „експортно изкуство”, както го нарича Свилен Стефанов в своята книга „Авангард и норма”[2]. Въпреки критиките, че това е салонно неконвенционално изкуство – твърде официализирано, че да бъде радикално, неговото място на световната арт сцена си остава безспорно, защото именно това е българското съвременно изкуство, което светът познава.

Друг забележителен факт от тяхната дейност е сплотеността им. ИСИ е колектив в истинският смисъл на тази дума, затова и тяхната дейност изглежда толкова мащабна и напориста, сякаш само те реално осъществяват някаква дейност – чувство, което понякога натрапчиво се набива на очи. По тази логика, те с право наричат себе си „единствени” – изолираността и не достатъчната социализация на дейносттта на други групи и автори прави нещата да изглеждат така. Защото PR стратегиите на ИСИ са непоклатими, събитията им винаги са придружени с изключително добра рекламна кампания, пред която повечето други прояви, били те и по-значими, просто бледнеят. И това дразни. Ето сега те откриха „единствената” галерия за съвременно изкуство в София. Да, тя е единствена, до толкова, до колкото други галерии, представящи съвременно изкуство не са съумяли да дадат достатъчна публичност на тази си дейност. И наистина едва през последната година може да се твърди, че нещо започна да се случва в изкуството ни и то не защото преди са липсвали събития, а защото от скоро те започнаха да се рекламират по правилния начин.  Но все пак, никой до сега нямаше смелостта да заяви това, което ИСИ направи без никакво колебание и то по начин, по който успя да отвлече вниманието от други въпроси, които неизбежо съпътвстват откриването на една галерия, а именно:

–         С комерсиална цел ли е тя?

–         Каква е концепцията й – дали ще представя само членове на института и ако не, на какви автори ще залага? (предоставената информация се отнасяше само до конкретната изложба)

–         Какъв е план – графикът й?

IMG_8494Все въпроси, които останаха без отговори, поне за мен[3]. При други обстоятелства, тоест, ако не ставаше дума за дейността на ИСИ, то това нямаше да остане незабелязано. Но Институтът и биографиите на неговите членове са завоалирани с толкова много факти и информация, вярна и невярна, че тя лесно отвлича вниманието на публиката, създавайки медиен образ на гореспоменатите автори, който не може да бъде разбит дори и от най-сериозната и професионална художествена критика. Какво друго е това, освен един изключително добре преценен PR.

Галерията за съвременно изкуство, която ИСИ откри, е естествено продължение (да, продължение, а не завършек) на цялостната им дейност към постигане на социализиране и институционализиране на съвременното ни изкуство. По-точно казано на изкуството, което Институтът е самоопределил като най-представителното ни такова. Изглежда настоящото помещение се създава с цел да обслужва именно този кръг от автори и тяхното творчество. Лошо няма – това показва, че ИСИ има сериозни намерения да задържи позициите си на съвременната арт сцена, да запознае публиката именно с тази своя селекция от автори, да документира за идните поколения това, което те са оценили като изкуството, което си заслужава да бъде представено и запазено.

Събитието пряко засяга и така разгорещения напоследък спор за Музея за съвременно изкуство – все пак ИСИ успяха да постигнат това, което толкова много искаха – да са едни от първите, спомогнали за институционализирането на актуалното ни изкуство. Аз поддържам мнението, че колкото повече такива институции има – толкова по-добре, защото това ще изгради един конкурентен български пазар. Така че само бих могла да приветствам инициативата, още повече, че никой не би могъл да представи по.добре творчеството на кръгът ИСИ освен самите тях. А тези творби задължително трябва да се документират за историята, защото, макар и без необходимата дистанция от време, не е трудно да се забележи, че те са значими за историята на нашето съвременно изкуство.


[1] Съкращение от Институт за съвременно изкуство.

[2] Стефанов, Свилен. Авангард и норма. С., Агата-А, 2003, с. 100, 169-171

[3] Търсих информация в интернет пространството, но също не открих. Ако, обаче, такава е била предоставена по един или друг начин и тя просто не е достигнала до мен, то аз се извинявам за тази забележка.

Един коментар Добавяне

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s