В новата си изложба „Япония – знаците, които ще ме връщат”, открита на 16 юни 2009 в галерия „Ракурси”, Велико Маринчевски е отново себе си и също както и в предишната – „Виена. Видях картини, чух музика”, представена отново в същата галерия. Типично за неговия стил на работа, художникът успява да пречупи добре позната тематика през призмата на собствените си творчески виждания.

Япония, с нейната култура, е доста преекспонирана тема, която натрапчиво наднича зад почти всеки ъгъл на нашето ежедневие, екзотиката й ни е до болка позната – цъфнала вишна, кимоно, ръчна хартия, суши, лъскава черна коса, прибрана в разкошен кок, гейша, шинтоизъм, чайна церемония, оригами… Все знаци – символи на това бижу на източния свят. Но докато вървях към галерията, аз знаех, че няма да видя тази Япония, а друга – Япония на Велико Маринчевски, освободена от всичката баналност, която носи представата ни за нея. И не сбърках.

„Знаците, който ще ме връщат” са знаците на художника, неговите спомени, маркери на преживяното, на местата, които е посетил. И те са отново японски: поглеждаме трите пеперуди и вече ги виждаме да пърхат върху някое кимоно; трите сламени шапки и, о да, японците наистина имаха специфични сламени шапки; дърветата със странна форма – не знаем дали има такива там, но те звучат толкова японски, че не го подлагаме под съмнение; а рибите – те ни връщат към спомена за разкошните японски градини, които сме гледали в научнопопулярните филми, към шадраваните, където плуват всякакви видове риби, а тези от графиката на Велико сякаш наистина са излезли от там. И всичко това е уловено от художника и „успокоено” в съвършената симетрия и лиричността на неговите платна и графики. Сведените почти до силует обекти и ограничената цветова гама на картините спомагат за доизграждането на образа на тази страна и ни отвеждат към асоциациите с изчистения японски йероглиф.

Опростеността на линиите и петното, противопоставянето на тъмно и светло, на нюансите на черното, през кафявото и зеленото, които контрастират на жълтия фон създават усещането за истинската, съвършената Япония към която художникът винаги ще се връща в своите спомени.