Самоунищожението преди сътворението или пробемът Музей за съвременно изкуство в София

на

снимка - вестник 24 часа
снимка – вестник 24 часа

Вече можем с усмивка да кажем „Добро утро” на българското съвременно изкуство, което след повече от две десетилетия започва да се събужда от летаргичния си сън. Не е тайна, че то живееше в немилост прекалено дълго време, игнорирано от публика и каквато и да е подкрепа. През последните години, обаче, дискусиите относно излизането му от апокрифност, официалното му представяне пред публика и превръщането му в пазарен продукт зачестиха. И не просто зачестиха. Гилдията като черна станция не спираше да тръби при всяка възможност за проблема „Музей за съвременно изкуство”. Не малко специалисти се нагърбиха със сложната задача да убедят хората и преди всичко управляващите в необходимостта от неговото създаване. Дълги години това изглеждаше като глас в пустиня и ние бяхме свикнали да го чуваме постоянно – едно константно присъствие, което просто съществува, без смисъл и без каквото и да е развитие.

Така беше до сега, защото институцията „Музей за съвременно изкуство” ще бъде факт до една година и то организирана по възможно най-добрия начин. Ще се помещава в сградата на Софийския арсенал, която се намира между музея „Земята и хората” и хотел „Хилтън”. Сега тя е собственост на Министерството на културата и се ползва за хранилище на Националната художествена галерия. Архитект е Бойко Кадинов, който сподели, че първият етап от проекта трябва да е готов догодина по това време, а през април 2011 г. ще бъде окончателно завършен. Зад реализирането на каузата стоят Министерство на културата, Националната художествена галерия и посолството на кралство Норвегия, а финансирането идва от страна на Европейското икономическо пространство, Европейската асоциация за свободна търговия – Исландия, Лихтенщайн, Норвегия, и норвежката програма за сътрудничество. Това наистина може да се определи като едно от най-значимите реални постижения на това правителство и то дни преди края на неговия мандат.

Проблемът „Музей за съвременно изкуство” е изключително сложен за България. Доста частни институции се опитваха да положат основите на тази кауза, но резултат нямаше. Защо? Защото по типично нашенски всеки искаше заслугата да е изключително и само негова, като насъскваше по този начин други, които поддържаха идеята „Щом аз не мога, няма да може и той” и бързо поддемаха кампания да възпрепятстват случващото се. Монополизмът винаги е бил в основата на липсата на този музей, желанието да си единствен, да ръководиш, да контролираш, забравяйки, че тайната на добрия мениджмънт е работата в екип. В изкуството монопол не трябва да има. Само за пример – в Испания всеки по-голям град разполага със свой Музей за съвременно изкуство. Това може да се обясни с разделението й на относително независими региони със засилено чувство за принадлежност и регионално самосъзнание. Следователно какъв извод може да се направи – че място, където хората живеят със засилено усещане за културна идентичност и принадлежност към своята страна или регион, както е в случая, изкуството процъфтява. И не само изкуството по принцип, а съвременното такова. За тях то става най-подходящият изразител на принадлежността им към техния град или областта, в която живеят.

Каузата „Музей за съвременно изкуство” в последно време беше наистина преексплоатирана, къде с добри, къде с лоши намерения. И все се стигаше до обвиняване на другия, който, почти винаги беше правителството, а причината – липсата на пари и сграда. Така се стигна до едно безкрайно оплакване, натякване и търсене на виновни, в което нас, българите, много ни бива. Въпросът се превърна в нарицателно за провал, в срамен етикет, в оправдание за бягство от действителността, към която искаш или не принадлежиш, защото си българин. За определени хора и институции тази ситуация се оказа повече от изгодна – добра причина за упражняване на монопол. В един момент се получи така, че художникът бива определян като значим, не по критерии като брой на продадени картини, изложби, признание в чужбина, а просто защото някой решава така. Оттам се организират хора, които да купуват работите му и кръгът се затваря. Музеят за съвременно изкуство би могъл да прекъсне този кръг, ако в неговата структура има независима комисия, както е планирано да бъде. Но тази институция в никакъв случай не трябва да се превръща в нещо повече от място, което да опазва и показва произведения на изкуството. Оценяването в случая трябва да бъде само от гледна точка на подбора на произведенията и да се извършва единствено с цел информирането на зрителя. Той задължително трябва да разполага с информационен център, където да пристигат сведения за конкурси, резидентни програми и други и от там тя да се разпространява така, че да достига до всички по-малки институции.

Това, което в случая ме кара да си мисля, че монополът в съвременното изкуство ще остане в миналото е, че този музей няма да е единствената институция. В София в момента функционират Институт за съвременно изкуство, Софийска градска художествена галерия, която в последно време иззе функциите на музей за съвременно изкуство, както и още редица организации и сдружения. Новосъздаденият музей не само ще поеме част от потока творци и от дейността на гореспоменатите институции, но и ще функционира в една новоизградена информационна музейна мрежа заедно с тях. Съсредоточаването на цялата информация в един такъв орган, контролиран не само от властта (Министерство на културата), но и от независими експерти, също така би ограничило до минимум информационното затъмнение, относно различните културни проекти, което съществува в момента. Комуникацията, която ще се осъществи между различните институции и галерии, ще улесни също и междукултурния обмен. Като държавна иснитуция – филиал на Националната художествена галерия, той би могъл да се превърне в обединяващо звено между стотиците съществуващи частни галерии, учреждения, учебни заведения, асоциации, фондации, сдружения, които в момента функционират без комуникация помежду си, от което се губи цялостта на творческата сфера и се затруднява процеса на документиране и анализиране на съвременното изкуство в страната. Но той не трябва да оказва монопол върху останалите институции, да контролира и взима решения, засягащи автори или техните произведения, а само да разполага с една максимално изчерпателна дигитализирана база данни, която да е достъпна за всички.

Друга много съществена роля на музея е функционирането му като образователна институция. Съвременното изкуство е настоящето, то носи заряда на времето, в което се създава, понякога е политически ориентирано, отразява, пречупвайки през призмата на художника настоящето, с всичките му икономически, политически, културни и етнически проблеми. Ако сме добре подготвени за това, което виждаме, то може да ни послужи като енциклопедия на нашето време, което, преминавайки в минало, ние ще можем да разчитаме по правлиния начин. За една страна, каквато е България, която няма традиции в съвременното изкуство, а модерните течения от началото на ХХ век са изключително локално явление, информираността е от особена важност. Защото ако българинът беше подготвен за инсталацията на Давид Черни, нямаше да я покрие с черно було и да я превърне в политически скандал. Процесът на „образоване” в областта на съвременното изкуство е дълъг и следва да се възпитава още от училище. Затова един музей за съвременно изкуство, развивайки образователни, екскурзоводски и лекционни програми за всички възрастови групи, организирайки школи и конкурси, би съумял да започне този процес на интегриране на децата и младежите, а защо не и на възрастните, в света на съвременното изкуство, който ни заобикаля. Така, след няколко години, инсталации, като тази на Черни, биха се възприели с чувство за хумор, както направиха други страни.

Също така, познавайки съвременното изкуство, децата биха възприели по-лесно и разбираемо случващото се не само в тяхната, но и в световната история, което би засилило въображението и креативността им. Това би спомогнало и за засилването на националното самосъзнание и принадлежност, както и културната идентичност на народа на една страна в глобализирания свят, което е и основна цел на културната политика на Европейския съюз. В тази връзка съществуването на Музей за съвременно изкуство е от изключителна важност за всяка страна, защото той се явява като посредник на различни кроскултурни влияния. Комуникирайки помежду си, музеите за съвременно изкуство от различните държави могат да създадат мрежа от институции, която да улесни предаването на информация и опит между артистите, тяхната мобилност между отделните държави, на базата на резидентни програми за обмен, които все повече започват да добиват популярност.

Но въпросът вече не се състои в това да се убедят управляващите, че реализирането на такъв проект си заслужава, нито пък някой друг да повярва, че трябва да се инвестира в него. Историята е доказала, че колекционерството и музейното дело са в основата на опазването на културното наследство. Вече на дневен ред стои въпросът защо всички тези хора, които десетилетия наред се борят за тази кауза изведнъж застават срещу нея, когато тя е вече почти реалност? Нали всички ние го искахме, нали всички ние обвинявахме правителствата, които се сменяха през това време, че нехаят? Сега, когато Министерство на културата стои зад реализирането на този проект, защо го набеждаваме, че ще се провали? Нали именно то ни беше виновно? Скептицизмът е оправдан, око да види, ръка да пипне е казал народът. Но все пак, мисля, че вече прекаляваме. Десетки са институциите в България, държавни или частни, които разполагат със всякаква информация за произведения на съвременното изкуство и с артефакти, неизчерпаеми са и личните архиви на не малко изкуствоведи и куратори, дори и на самите автори, които са живели с това изкуство през всичките тези години. Няма нищо изгубено, единствената пречка пред събирането и систематизирането на тези данни е вярата в институцията Музей за съвременно изкуство. Нека просто спрем да търсим виновни за измислени ситуации и факти и да спрем да се оплакваме сега, когато вече няма за какво. Нека да започнем да полагаме истински усилия за тази кауза, е не само да приказваме и да пречим на тези, на които е гласувано доверие. Техен съдник може да бъде само времето, не ние.

Не искам да апелирам към това всеки, който желае, да дари произведение или да предостави архива си на новия Музей за съвременно изкуство, макар че това би било най-разумното. Оставям този въпрос като тема за размисъл и лична нагласа към случващото се. Макар че това би бил най-красивият начин да покажем съпричастност, че не сме за каузата само на приказки. Защото пари винаги ще липсват, желанието е това, което зависи изцяло и само от нас.

Един коментар Добавяне

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s